Вярващите го смятат за чудо. То няма нужда от обяснение. Скептиците го считат за религиозна заблуда, която трябва да привлича тълпи от поклонници в най-голямата християнска светиня. Едно съмнение, което започва да се вкоренява все по-дълбоко дори сред ревностни православни – аха, дали пък някой не върши „чудото“, а го приписва на Бога. С настъпването на модерните времена зачестяват опитите случващото се да бъде обяснено чрез научни експерименти и доводи – но рационалният човешки ум все още не е предложил нищо еднозначно и приемливо. И въпреки, че от столетия насам екзалтацията и отрицанието вървят ръка за ръка, всяка година на Велика събота църквата на Божи гроб в Йерусалим се изпълва да краен предел с хора, дошли да станат свидетели на най-известното чудо в християнския свят – слизането на Благодатния огън. Някога хората можели да научат за него единствено от описанията на Светия град Йерусалим, от разказите на поклонниците или да го съзрат нарисувано върху пъстрите йерусалимии. Днес, в епохата на свръхкомуникациите, чрез малкия екран всеки жител на планетата може да види това, което се случва в църквата на Божи гроб, а Благодатният огън - буквално да достигне до всеки дом по света…
Най-ранното сведение за самозапалване на Благодатния огън в Йерусалим датира много преди императрица Елена да построи първия храм на мястото на Христовия гроб. В своята църковна история Евсевий Памфил пише, как при светителстването на йерусалимския епископ Нарцис (185-213) веднъж в навечерието на Великден зехтинът за кандилата свършил, а християнската общност нямало откъде да купи нов. Тогава първосветителят наредил да налеят в кандилата вода от Силоамският кладенец. В началото на богослужението кандилата се самозапалили от благодатния небесен огън и горели по време на цялата пасхална служба. Важно е да отбележим, че по това време на мястото, където е бил погребан Христос, е имало храм на Юпитер, издигнат през 137г. от император Адриан, за да спре поклонението на християните. Запалването на кандилата, което станало при епископ Нарцис, може би подсказва, че явяването на знамението трябва да се свърже не толкова с конкретното място, а с присъствието на богомолния народ. Друго предание, от края на IVв. разказва, че византийският император Теодосий Велики дошъл в Йерусалим инкогнито и предрешен като обикновен поклонник, влязъл в храма на Божи гроб. В този миг кандилата, които били изгасени, се самозапалили – „патриархът останал учуден, но ангел му открил, че богомолецът не е обикновен човек, а самият император Теодосий“…

Пламъкът върху пасхалната свещ – независимо дали е запален от пламъка на Благодатния огън в Йерусалим или от олтарното кандило в енорийския ни храм – носи една и съща благодат, която можем да получим единствено в Църквата. И тя е също толкова реална, колкото е реален светът, в който живеем. Тя е единствената желана и истинска реалност, която търсим и очакваме – реалността да бъдем с Бога, чрез духовната светлина, която Той разпалва във всеки от нас. Това е светлината на вярата, която цял живот стопля сърцето, но никога не го изпепелява, подобно на горящата къпина от Стария завет (Изход 3:1-15) или тримата еврейски младежи, хвърлени в нажежената пещ по време на Вавилонския плен и останали невредими (Даниил 3:92). Тази животворяща, но непогубваща сила на Бога, явена чрез Светия Дух, можем да усетим и чрез неизгарящия Благодатен огън и чрез повишената от стотици запалени свещи топлина в църквата на Божи гроб, която никога не е причинила пожар. Пасхалният огън е символ на неизгарящата светлина, която трябва да изпълва душите ни с любов към Бога и хората, с милост и състрадание, с вяра и надежда за вечния живот, той е средство, чрез което можем да приемем благодатта – за да се преобразим духовно и да съзрем Бога в неговата нетварна светлина.
…


Благодатният огън и България

Стана традиция Огънят да бъде посрещан на правителствения ВИП на аерогара София от архиереи и свещеници от София и от различни епархии и енории, които са сравнително близо до столицата. След това два от огнеупорните фенери се пренасят в олтара на синодалния параклис „Св. цар Борис Покръстител.“ Оттук, 20 минути преди полунощ, с литийно шествие ги донасят в храма „Св. Ал. Невски“ и първи от Благодатния огън запалва своя трикир и дикир Българският патриарх, за да го раздаде след това на дошлите за празника.
Има нещо твърде символично в това съхранение и пренасяне на Огъня – неговият благодатен пламък поема към най-главния храм на православна България от малкия параклис, чийто патрон е нашият Покръстител. Както през IX век вярата във възкръсналия Христос бе разпалена и утвърдена по нашите земи от св. цар Борис, така и в наши дни параклисът с неговото име съхранява за няколко часа Огъня, който символизира нетварната светлина на вярата, за да се разпростре след това неговата невидима благодат над всички православни българи чрез пасхалния благослов на техния духовен глава. Така всяка година на Възкресение ние се връщаме към Великото начало на християнството и на нашето приобщаване към него – станали част от Народа Божий преди 11 столетия, днес ние отново споделяме тази общност и чрез пасхалната благодат на Огъня от Божи гроб, донесен в страната ни.“

         Горан Благоев - Истории за плач и за надежда