— Няма нищо! — каза Царя с голямо облекчение. — Повикай следващия свидетел.

И той ниско добави на Царицата:

— Наистина, мила, ти трябва да разпиташ тоя свидетел. Хваща ме много силно главоболие от разпита.

Алиса наблюдаваше как Белия Заек се мъчеше да прочете нещо в списъка и много любопитстваше да види какъв ще бъде следващия свидетел — „защото поне досега не са събрали никакви доказателства и показания“ — си каза тя. Представете си нейното учудване, когато Белия Заек прочете гласно, със своя дрезгав, тънък гласец:

„Алиса!“ 

— Тук! — извика Алиса; в бързината и вълнението си забрави колко бе пораснала през последните няколко минути и скочи тъй бърже, че катурна с края на престилката си преградата на съдебните заседатели, а и самите тях върху главите на тия, които бяха долу.

Съдебните заседатели се валяха наоколо и много й напомняха стъкленото кълбо със златни рибки, което преди седмица случайно бе катурнала.

— О, моля извинете! — възкликна тя силно разтревожена и почна да ги събира колкото може по-бързо, защото в ума й все още се въртеше случката със златните рибки; струваше й се, че ако не ги събере и сложи веднага зад преградата, ще умрат.

— Разглеждането на делото не може да продължи — каза Царя много важно, — додето всички съдебни заседатели не се върнат по местата си — всички — повтори той силно подчертано и се взря изпитателно в Алиса.

Тя погледна към преградата и видя, че в бързината бе пъхнала Гущера с главата надолу. Горкото животинче не можеше да мръдне, махаше само жално опашката си. Тя бърже го извади и сложи обратно, както трябва.

„Не че е много важно! — каза си тя. — Уверена съм, че и тъй, и инак няма да е от голяма полза за делото.“

Щом като се посъвзеха от уплахата поради катурването и след като техните моливи и плочи се намериха и върнаха, съдебните заседатели усърдно се заеха да пишат едно изложение върху случката — всички с изключение на Гущера, който изглежда бе толкова замаян, че можеше само да седи с отворена уста и да зяпа нагоре към свода на залата.

— Какво знаеш за тая работа? — попита Царя Алиса.

— Нищо — отговори Алиса.

— Съвсем нищо? — настоя Царя.

— Съвсем нищо — каза Алиса.

— Много важно — каза Царя, като се обърна към съдебните заседатели.

Тъкмо почнаха да записват това на плочите, когато Белия Заек се намеси:

— Маловажно иска да каже, ваше величество разбира се — продума той много почтително, но се намръщи и го изгледа сърдито.

— Маловажно, разбира се, исках да кажа — побърза да се поправи Царя и продължи да си говори с нисък глас: — важно… маловажно… маловажно… важно… — сякаш опитваше коя дума звучи по-добре.

Някои от съдебните заседатели записаха „важно“, а други — „маловажно“. Алиса забеляза това, защото бе доста близо до тях и можеше да надникне в плочите им.

„Но то е все едно“ — помисли си тя.

Точно тогаз Царя, който бе се заел да пише нещо, извика:

— Тишина! — и прочете от бележника си: — Правило Четиридесет и второ. Всеки, който е по-висок от един километър, трябва да напусне съдебната зала.

Всички погледнаха Алиса.

— Аз не съм един километър — каза Алиса.

— Да — каза Царя.

— Близо два километра — добави Царицата.

— И тъй да е, пак няма да си ида — отвърна Алиса. — И после, такова правило не съществува: сега го измислихте.

— Това е най-старото правило в книгата — каза Царя.

— Тогаз трябваше да бъде първо — отвърна Алиса.

Царя пребледня и мигом затвори бележника си.

— Обмислете присъдата — каза той на съдебните заседатели с тих, треперещ глас.

— Има да се събират още показания, ако благоволите, ваше величество — каза Белия Заек, като подскочи. — Това късче хартия току-що е било намерено.

— Какво е? — запита Царицата.

— Не съм го отворил още — каза Белия Заек, — но изглежда писмо, писано от обвиняемия на… някого.

— Навярно тъй е — каза Царя, — освен ако не е било писано на никого — нещо, което, знаете, не е обикновен случай.

— Кому е отправено? — запита един съдебен заседател.

— Никому — отговори Белия Заек. — Изобщо не е писано нищо на външната страна.

Той разгъна хартията, като говореше — и добави:

— Никакво писмо: това е сбирка стихове.

— Почеркът на обвиняемия ли е? — запита друг съдебен заседател.

— Не е — отвърна Белия Заек. — И това е най-чудното. (Съдебните заседатели до един се нацупиха.)

— Трябва да е подражавал някой друг почерк — каза Царя. (Съдебните заседатели до един се развеселиха.)

— Благоволете, ваше величество — каза Момчето, — аз не съм го писал и те не могат да докажат обратното. Няма подпис на края.

— Толкоз по-зле, че не си се подписал — каза Царя. — Ти бездруго си мислил зло, инак като всеки честен човек щеше да се подпишеш.

Думите бяха приети от присъстващите с общо ръкопляскане. Това наистина беше първото умно нещо, което Царя бе казал тоя ден.

— Туй доказва, разбира се, неговата вина — каза Царицата, — тъй че отсеч…

— Нищо подобно не доказва! — каза Алиса. — Та вие дори не знаете какви са тия стихове.

— Прочети ги — каза Царя.

Белия Заек сложи очила.

— Отде да започна, ако благоволите, ваше величество? — попита той.

— Започни от началото — каза Царя важно — и продължавай, докато стигнеш края; сетне спри.

Мъртва тишина настъпи в съдебната зала, когато Белия Заек прочете следните стихове:

Казаха ми, че ти си бил при нея,

че питал си какво съм, колко струвам.

Казала ти, че всичко аз умея

и че не мога само аз да плувам.

Вест пратил им, че винаги съм тамо

(и всичко се узна от нас навреме):

ако ли все тъй настоява само —

ти мислиш ли какво ще стане с тебе?

Едно й дадох аз, той две му прати,

вий дадохте ни три. Но окрилени

те хвръкнаха към нейните палати,

макар да бяха всичките при мене.

Ако ни хванат, мене или нея,

и вас замесят в туй ужасно дело,

не се плашете! — каза той. — Ще пеем

и ще докажем черно, че е бело.

Помислих си: това са празни речи —

(тя страшна е, когато се разсърди!)

пред него и пред нас се ти изпречи

и между нея, затова не мърдай —

да не узнаеш никога каква е,

с каква голяма обич ги ценеше! —

И нека всичко туй остане в тайна,

което между мен и тебе беше.

— Най-важните показания, които чухме досега — каза Царя и потърка ръце, — тъй че нека съдебните заседатели…

— Ако някой от тях може да обясни какво значи това — каза Алиса (толкова бе пораснала в последните няколко минути, че не се боеше вече да го прекъсне), — ще му дам, каквото поиска. Аз не вярвам да има и капка смисъл в това.

Всички съдебни заседатели написаха на плочите си: „Тя не вярва да има и капка смисъл в това“, ала никой от тях не се опита да обясни съдържанието на късчето хартия.

— Ако няма смисъл — каза Царя, — спасяваме се от голямо главоболие: знаете, няма нужда да се мъчим да го търсим. И все пак не зная… — продължи той, като гладеше късчето хартия на коляното си и го гледаше с едно око — …струва ми се, намирам малко смисъл… „не мога само аз да плувам“… нали не можеш да плуваш? — добави той и се обърна към Момчето.

Момчето тъжно поклати глава:

— Изглеждам ли, че мога? — отвърна то. (Изглеждаше, че не — тъй като цялото бе направено от мукава.)

— Дотук добре — каза Царя и продължи да мърмори стиховете под носа си: — „И всичко се узна от нас навреме“… това, разбира се, е съдът… „Ако ли все тъй настоява само“… това трябва да е Царицата… „Ти мислиш ли какво ще стане с тебе“… наистина, какво!… „Едно и дадох аз, той две му прати“… навярно това е, знаеш, направил със сладките…

— Но по-нататък се казва: „Те хвръкнаха към нейните палати“ — каза Алиса.

— Разбира се, ето ги там! — каза Царя тържествено и посочи сладките на масата. — Нищо не може да бъде по-ясно от това. И после: „Тя страшна е, когато се разсърди“… мисля, ти никога не се сърдиш, нали, мила? — каза той на Царицата.

— Никога! — извика Царицата яростно и захвърли една мастилница върху Гущера. (Клетото Перце бе спряло да пише с пръст, защото на плочата не оставаше никакъв белег. Но сега то почна бърже пак да пише, топеше мастилото, което шуртеше по лицето му, докато засъхна.)

— Тогаз и тия думи не те сърдят — каза Царя и огледа цялата зала с усмивка. Мъртво мълчание.

— Това е шега! — добави Царя ядосано. Всички се засмяха.

— Нека съдебните заседатели обмислят присъдата — каза Царя най-малко за двадесети път тоя ден.

— Не, не! — каза Царицата. — Първо решението — после присъдата.

— Вятър! — каза Алиса гласно. — Как може решението първо!

— Дръж си езика! — каза Царицата почервеняла.

— Няма! — отвърна Алиса.

— Отсечете й главата! — извика Царицата с всичка сила.

Никой не се помръдна.

— Кой ви обръща внимание? — каза Алиса. (Тя вече бе стигнала своята обикновена големина.) — Вие сте само карти за игра!

При това всички карти се надигнаха във въздуха и полетяха върху й. Тя извика слабо, полуизплашена, полуядосана и се опита да ги набие, но се намери на скамейката — сложила глава върху коленете на сестра си, която нежно отмахваше от лицето й няколко сухи листа, отронили се от надвисналите дървета.

— Събуди се, Алиса, мила! — каза сестра й. — Знаеш ли колко дълго спиш!

— О, сънувах такъв чуден сън! — каза Алиса.

И тя разправи на сестра си, доколкото си спомняше, всички тия чудни свои приключения, за които четохте досега. Когато свърши, сестра й я целуна и каза:

— Наистина, мила, чуден сън! Но сега влез бърже вътре да пиеш чая си. Става късно.

И тъй Алиса стана и се завтече, като мислеше, доколкото й позволяваше тичането, за своя чуден сън.

Но сестра й продължи да седи там, както по-рано — облегнала глава на ръката си. Тя гледаше залеза и мислеше за малката Алиса, за нейните чудесни приключения и сама някак се унесе и почна да сънува. Ето нейния сън:

Сънува първо малката Алиса и малките ръце още веднъж обхващат коленете й, и светналите зачудени очи пак я гледат — тя чува нейния глас, вижда как мило отмята глава, за да отхвърли назад развяната си коса, която винаги пада в очите й, и както слуша — или й се струва, че слуша — мястото наоколо цяло се оживява от чудните същества из съня на нейната малка сестра.

Високата трева шумоли пред нозете й, когато Белия Заек избързва край нея — изплашената мишка пляска в своя бяг из близкия вир — тя чува да тракат чаши за чай, когато Мартенския Заек и неговите другари разделят своята вечна закуска — и дрезгавият глас на Царицата заповядва да отсекат главите на нейните нещастни гости — още веднъж прасето бебе киха на коленете на Херцогинята, паници и блюда се трошат наоколо му — още веднъж крещи Грифона, скърца моливът на малкия Гущер и се задушават възпрепятстваните гвинейски прасета — всичко това изпълня въздуха, примесено с далечното хълцане на клетата Лигава Костенурка.

Така седеше тя, затворила очи, и си мислеше, че се намира в Страната на чудесата, макар да знаеше, че щом ги отвори, и всичко пак ще изчезне, само тревата ще шумоли от вятъра и във вира ще пляскат разлюлените тръстики — вместо чашите за чай ще прозвучат звънчетата на агънцата и дрезгавият вик на Царицата ще стане глас на овчарче, а кихането на бебето, крясъкът на Грифона и всички други чудновати звуци ще се стопят (тя знаеше) в смътната глъч на шумното и оживено имение и в далечината мученето на кравите ще замести тъжното хълцане на Лигавата Костенурка.

Най-сетне тя си представи как същото това нейно сестриче ще стане един ден голяма жена и как то ще скъта и до зряла възраст скромното и нежно сърце на своето детство; и как ще събира край себе си други малки деца и ще просветлява и чуди техните очи с безбройни чудни приказки, може би дори и с един сън, сънуван в далечното минало, за Страната на чудесата: и как то ще взима присърце всички тези невинни скърби и невинни радости, като си спомня за своето детство и за щастливите летни дни.